от Кирил Петров,

191 брой на списание “Плейбой”

Негово Величество Зрителят!

Оскари 2020: И победителят е…

Негово Величество Зрителят! Това клише, колкото и да е изтъркано и остаряло, важи с пълна сила за тазгодишните оскари. Всички претенденти за златната статуетка на 92-рото издание на церемонията заслужават да я получат. Първо, защото всички конкуренти са много равностойни, и, второ, защото на тазгодишното издание на конкурса няма случайни или непознати имена. Филмовата 2019 година мина в по-голямата си част под рефрена „Да живеят старите кучета!“, макар че Сърша Ронан и Скарлет Йохансон със сигурност не биха приели еднозначно подобен комплимент, Ал Пачино и Мартин Скорсезе обаче, Хоакин Финикс, Лора Дърн, Брад Пит, Рене Зелуегър, Куентин Тарантино, Сам Мендес, Антонио Бандерас, Шарлийз Терон, дори Тайка Уайтити и Бонг Юн-хо не биха се обидили от това определение. Всички, преминали през ситото на номинациите тази година, са утвърдени имена във филмовия свят.

А доколкото киното е колективно изкуство, трябва да отбележим не само големите режисьорски и актьорски имена, бляскаво обиращи основните овации всяка година, но и стотиците други, които обикновено минават на забързан кадър в края на филма под чертата „crew”… И тази година се затвърди тенденцията киното да става все по-технологично, а самите технологии – все по-сложни и неразбираеми, включително и за самото жури. Болшинството членове на Американската филмова академия откровено си признаха, че трудно правят разлика между „Най-добър звуков монтаж“ и „Най-добро звуково смесване“ например. Независимо че са по-непопулярни, „техническите“ оскари също имат своите легенди. Тази година абсолютен рекорд по номинации отбеляза 88-годишният композитор Джон Уилямс за „Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър” – 52 на брой! 15-а номинация за статуетката получи и художничката по костюмите Санди Пауъл за работата си в „Ирландецът“. Негово Величество Зрителят обаче едва ли ще запомни техните имена. Това, което със сигурност ще се запомни от филмовата 2019 година, е, че нямаше продукция, която ярко да се откроява над всички останали. Всичките седем, номинирани за голямата награда, филми със сигурност ще останат във филмовата история, без значение кой колко статуетки е спечелил. И си струваха гледането.

„1917”

Всички знаем, че войната е ад. Да пресъздадеш този ад обаче в рамките на два часа на голям екран, да накараш зрителя да почувства ужаса със сетивата си, да нагази в лепкавата, напоена с кръв кал сред разпилени черва не е лесна задача. Особено когато вече имаме блестящи образци на тази тема като „На западния фронт нищо ново“, „Спасяването на редник Райън“ и „Дюнкерк“. Сам Мендес и Роджър Дийкинс решават да ни покажат всичко това, следвайки двама новобранци през Първата световна война, чудесно изиграни от Дийн Чапмън и Джордж Маккий. Те ги запращат в ничия земя на невъзможна мисия – ако не успеят, британските войници ще попаднат в германски капан и ще загинат хиляди.
Всичко това сме го виждали вече, но Сам Мендес и компания вдъхват нов, различен живот на тази разказвана ни вече история. Това е филм, изпълен с великолепни и гротескни образи – обгорени дървета, празни, полуразрушени селски къщи и разцъфнали черешови дървета насред повсевместния ужас. Пасторалният провинциален пейзаж е наситен с трупове на мъртви животни и войници, в който епизодично в най-зашеметяващите моменти набързо се появяват Колин Фърт, Бенедикт Къмбърбач, Андрю Скот (много добро изпълнение) и Ричард Мадън.

„Ирландецът”

Последната засега дума на Мартин Скорсезе за организираната престъпност. С него като че ли Скорсезе иска да ревизира собствената си позиция по въпроса, изразена в „Добри момчета“ (1990) и “Казино“ (1995). Дали когато човек остарява, помъдрява? Това е филм – печален разказ, проточен в едно цяло десетилетие, за остаряването, загубата и смъртта. Във филма, изпълнен с прекрасна меланхолия за места и хора, които отдавна са си отишли, Робърт де Ниро както винаги изпъква с присъствието си, а Ал Пачино добавя допълнителен звезден блясък като легендарния синдикален лидер Джими Хофа. За отбелязване е и актьорското изпълнение на Джо Пеши, чийто безизразен поглед на бяла акула убиец дълго ще преследва въображението ни… Филмът определено грабва вниманието, независимо че дигиталните намеси за подмладяване на 70-годишните актьори на моменти не са особено успешни. “Ирландецът“ е една великолепна, мъдра, величествена кинотворба, заслужаваща всичките си оценки и награди и от публиката, и от критиката. Тя ни напомня, че времето безмилостно следва своя ход и никой не може да избяга от съдбата си, без значение дали вярва в нея или не.

„Жокера”

Каквото и да напишем за „Жокера“, първо трябва да започнем с едно име: Хоакин Финикс. Хипнотичното изпълнение на Хоакин Финикс (за което ви разказахме в предния брой) със сигурност заслужава „Оскар”. Филмът е една брутална, сурова и безнадеждна антиутопия, приближаваща се по-скоро до „кръстниците“ си – „Шофьор на такси“, „Кралят на комедията“, „Психо“ и „В като Вендета“, отколкото до редови спин-оф от поредицата за Батман. Най-куриозното в случая е, че режисьорът Тод Филипс преди „Жокера“ беше известен с филми като „Последният ергенски запой“?!?
„Жокера“ е най-безкомпромисният филм на 2019 г., той ви потапя право в дълбоките води на лудостта без капка политкоректност. Финикс никога не е изглеждал по-плашещ, по-трагичен и емпатичен едновременно. Образ, който дълго време след като излезете от салона, остава в съзнанието ви. Ако ви се случва да сънувате кошмари, по-добре изобщо не влизайте. Жокера ще ви преследва дълго време.

„Брачна история”

Сърцето има своите си основания – под това мото можем да обединим всичките десет филма на режисьора Ноа Баумбах и неговата заявка за „Оскар“. „Брачна история“ не прави изключение. Филмът му представлява една безмилостна дисекция на развода между актриса и писател драматург, изиграна от Скарлет Йохансон и Адам Драйвър. Техният 8-годишен син е по средата между двамата, както обикновено може да се очаква от разказ за един развод. Двамата са разделени, контактуват помежду си чрез адвокатите си (Лора Дърн и Рей Лиота), нещата изглеждат цивилизовани и гладки… до един момент.
Във филма на Ноа Баумбах има както яростни битки, така и моменти на съжаление и нежност… Това е основата, върху която Йохансон и Драйвър изграждат впечатляващите си образи, показвайки ни цялата гама от опустошителните емоционални преживявания, съпътстватващи развода им. Ако можем да сравним „Брачна история“ с неща, правени вече в киното, то това би било „Крамер срещу Крамер“, но режисиран от Ингмар Бергман. Мъдър и емоционално разтърсващ, уникално забавен на моменти, „Брачна история“ е филм, който честно разказва за брака, любовта, привличането и отчуждението, както и за смазващата бюрократична машина, в която попадат двама души, опитващи се да съхранят своята човешка емоционалност в бездушния модерен свят.

„Имало едно време в Холивуд”

Това е поредното обяснение в любов на Куентин Тарантино към Холивуд. Киноцитатите, снимачната техника, сюжетът и главните герои недвусмислено говорят за това. Очакваният с нетърпение девети филм на Тарантино всъщност не е филм за кървавата трагедия, случила се с Шарън Тейт и нейните приятели през 1969 г., макар всички да очакваха точно това. Историята на въображаемите Рик (Лео ди Каприо) – уестърн звезда с позападнала кариера, и неговия някогашен дубльор Клиф (Брад Пит) се преплита с историята на реалната Шарън Тейт (Марго Роби), но такава, каквато я вижда Тарантино. Противно на голяма част от другите му филми, в „Имало едно време в Холивуд“ се усеща една изразна сдържаност, като че ли този път режисьорът се е водил от принципа „по-малкото е повече“. Той ни потапя в атмосферата на 60-те и 70-те години в Холивуд не с педантично пресъздаване на декори и детайли, а по-скоро с кинематографични изразни средства. Филмът е заснет с много светлина, жълтата гама преобладава, саундракът (лично избран от Тарантино, както във всичките му филми) е с автентичен 60-тарски фолкрок и рокендрол. През цялото време се долавя и тихо потракване на прожекционен апарат, може би личен спомен от времето, когато настоящият режисьор е бил разпоредител в кино в Лос Анджелис… Във филма не липсват и други характерни за Тарантино фетиши. На церемонията на награждаването си за най-добра поддържаща роля от гилдията на артистите Брад Пит заяви, че дължи наградата си на… краката на Марго Роби, намеквайки за известната страст на Куентин Тарантино да снима в близък план босите стъпала на героините си. По-дълбоките послания на филма обаче ни отнасят към усещането за изгубеното време, за страха от старостта и несигурността от утрешния ден, вплетени в мъжките образи, и от друга страна – за радостта от безвремието, наслаждението да си „тук и сега“, блестящо изиграни от Марго Роби като Шарън Тейт. Един почти лиричен филм на Куентин Тарантино, безспорно събитие на 2019 г.

„Паразит”

Бонг Джун-хо е име, което в бъдеще всеки ще трябва да произнася с респект. Южнокорейският режисьор, познат с филмите си „Майка“ и „Дух“, тази година направи истински фурор с филма си „Паразит“. Филмът му триумфално премина по световните екрани, обирайки всички награди, където се появи, достатъчно е да споменем „Златната палма“ в Кан и „Златният глобус“ в Холивуд, предшестващи оскарите. Какво прави филма на южнокорейския режисьор толкова уникален? „Паразит“ в основата си е един разказ за мизерстващо корейско семейство, чиято житейска съдба се преприлита с друго, живеещо в разкош. Това е една емоционално разтърсваща, порочна и забавна социална сатира, излизаща извън типичните рамки на филмите, третиращи класовото противопоставяне. Филмът в никакъв случай не е едноизмерен. Бонг Джун-хо брилянтно смесва жанровете като в най-добрите филми на Хичкок – филмът му забавлява, изненадва, плаши, обърква и натъжава едновременно. За отбелязване е и блестящата игра на актьорите. „Паразит“ е емоционално „хващащ“ зрителя шедьовър, който ще имаме удоволствието да видим на български екран в началото на март.

„Джоджо заека”

Човек никога не знае какво може да очаква от Тайка Уайтити! Доказал се през годините като режисьор, сценарист, актьор и стенд-ъп комик, в „Джоджо заека“ ексцентричният новозеландец ни предлага всичко това в едно. Тайка Уайтити е сценарист, режисьор и изпълнител на ролята на Адолф Хитлер в тази ексцентрично-сатирична лента за Втората световна война. За почитателите на коктейлите на Уайтити това е без съмнение най-добрият филм на годината. Чудат, затрогващ и на моменти даже сантиментален, „Джоджо заека“ същевременно в по-дълбок план е стряскащо саркастичен. Смях през сълзи, или все едно „Да бъдеш или да не бъдеш“ в изпълнение на Граучо Маркс. Впрочем актьорският състав се справя невероятно за уникалността на изображението: имаме един психотичен налудничав фюрер (Тайка Уайтити), явяващ се във въображението на момчето, главен герой във филма (впечатляваща роля на младия Роман Грифин Дейвис), неговата изпълнена със страст и любов майка (Скарлет Йохансон) и Томасин Макензи като еврейско момиче, криещо се от нацистите. Какво можем да искаме повече? Може би Тайка Уайтити да беше заснел последния епизод на „Междузвездни войни“! Защото и публиката, и критиците са единодушни, че

„Междузвездните войни” не заслужаваха такъв край!

Финалният „Епизод IX: Възходът на Скайуокър“ на легeндарната сага получи само две номинации за „Оскар” – за визуални ефекти и звуково смесване. Всички са единодушни: “Междузвездни войни“ са епоха в киното и заслужаваха своя апотеозен финал, който така и не видяхме. Още от самото начало на заснемането на Епизод IX стана ясно, че нещата не вървят в правилната посока. По средата на снимките бе сменен режисьорът Колин Тревъроу поради „появили се творчески различия“ и на пожар бе извикан ветеранът Джей Джей Ейбрамс, снимал „Епизод VII: Пробуждането на силата“. Той трябваше спешно да напише нов сценарий и да го заснеме за по-малко от две години. Ейбрамс реши задачата, като ортодоксално се придържаше към желанията на феновете и в резултат се получи един лъскав, но кух филм. Опитвайки се да даде на феновете по малко от всичко, се получи по много от нищо. Филмът затъна в самоцитати, не предлагайки нищо ново – нямаше свежи нови образи, изненадващи обрати, оригинални диалози и изграждане на образи в развитие. Съживяването на император Палпатин откровено говори за творческа немощ и за недобре изпипана, набързо скалъпена история. Вероятно заради това филмът бе претрупан с бойни сцени, дотолкова, че в един момент заприлича на компютърна 3D онлайн игра.

Така че… всъщност финал на междузвездните войни нямаше. От „Дисни” и „Лукас филмс” все още не са оповестили подробности, но е ясно, че ще има още филми от сагата – първият го очакваме в края на 2022 г., а отсега се носят слухове, че именно Тайка Уайтити ще бъде натоварен със задачата да вдъхне „нова надежда“ на епопеята. Ако това стане, ще означава, че Катлийн Кенеди – генералният продуцент на „Дисни”, е готова на решителна промяна за сметка на почитателите на класическата трилогия. Това обаче е неизбежно, защото е много трудно да се угоди на три поколения фенове на „Междузвездни войни“. Новите поколения (а и не само) харесват „бебе Йода“ – изненадващо свежия персонаж от телевизионния сериал „Мандалорецът“ (The Мandalorian). В него няма нито един от познатите герои, но пък стана телевизонен хит и дори социален феномен! Именно Тайка Уайтити режисира последния епизод на първия му сезон и лично озвучи дроида IG-11.

Едно е сигурно: историите за борбата между доброто и злото в „една далечна галактика“ са безкрайни и както се полага на една сага – тя няма начало, няма и да има обозрим край. Важното е да се намери подходящият човек, който да ги разкаже… А от това ще спечели Негово Величество Зрителят. Както и големите филмови корпорации, естествено. Прожекционната машина, макар вече виртуално и високотехнологично продължава да трака като добра стара ротативка с пълна сила – до следващите оскари.